Няма Велик пост без постене. Изглежда обаче, че в наше време хората или се отнасят несериозно към постенето, или приемат неточно неговото истинско духовно значение. За едни постът се състои в символичното лишаване от нещо. За други постът означава добросъвестно спазване на правила, тоест употребяване на постна храна. И в единия, и в другия случай обаче постенето рядко се разглежда като част от общия великопостен подвиг. Затова тук, както и в други случаи, отначало трябва да се постараем да разберем учението на Църквата за поста и след това да попитаме себе си как можем да приложим това учение в живота си. Постенето или въздържането от храна не е само християнска практика. То е съществувало и съществува досега и в другите религии, и дори извън религията, като например в специалната терапия. Днес хората постят (или се въздържат) по най-различни причини, понякога дори и политически. Затова е важно да се ориентираме в специфично християнското значение на поста.
Това значение се разкрива пред нас преди всичко чрез вътрешната връзка между две събития, за които се разказва в Библията: за едното – в началото на Стария Завет, а за другото – в началото на Новия Завет. Първото събитие: Адам „нарушил поста” в рая и ял от забранения плод – така се открива пред нас първородният грях. Христос, Новият Адам – това е второто събитие – започва своето служение с пост. Адам е бил изкушаван и не е издържал на изкушението. Иисус Христос е бил изкушаван и е победил изкушението. Следствие от падението на Адам е изгонването от рая и смъртта. Плодовете на победата на Христа са унищожението на смъртта и нашето завръщане в рая.
Поради липса на място няма възможност подробно да обясним значението на този паралелизъм. Обаче дори от казаното трябва да стане ясно, че постът е нещо решаващо. Това не е просто някакво задължение или обичай; постът е свързан със самата тайна на живота и смъртта, спасението и гибелта. Според православното учение, грехът не е само нарушение на някакво правило, което води до наказание. Той винаги е изкривяване на дадения ни от Бога живот. Ето защо историята на първородния грях е изобразена като постъпка, свързана с храната. Храната е необходима на живия организъм, защото тя поддържа живота в нас. Но тук възниква основният въпрос: какво означава да си жив, какво означава самият живот? В наше време тази дума се разглежда най-вече в нейното биологично значение: животът е тъкмо това, което изцяло зависи от храната и изобщо от физическата страна на всичко живо. В светлината на Свещеното Писание и на християнското предание този живот, завършващ със смърт, се отъждествява със смъртта, защото началото на смъртта винаги присъства и действа в него.
Ние знаем, че Бог не е сътворил смъртта. Той е, Който дарява Живот. По какъв начин животът е станал смъртен? Защо смъртта, единствено и само смъртта, е абсолютно условие за всичко съществуващо? Църквата отговаря: защото човекът е отхвърлил живота, който му е предложил и дал Бог, и е предпочел живота, зависещ не от Бога, а „само от хляба”. Той не само че не е послушал Бога, за което е бил наказан, но е променил и самото отношение между себе си и света. Без съмнение светът е бил даден на човека като храна, като средство за живот; но в същото време животът трябва да бъде общение с Бога; той е трябвало да има в Него не само своя завършек, но и своята съвършена пълнота: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците” (Иоан 1:4).
Светът и храната са създадени, за да може посредством тях човекът да общува с Бога. Само храната, приета заради Бога, може да бъде животворна. Сама по себе си храната не съдържа в себе си живот и не може да го възпроизвежда. Само Бог притежава живот и Сам Той е животът. В храната жизненото начало е Бог, а не калориите. По такъв начин да се храниш, да бъдеш жив, да знаеш Бога и да бъдеш в общение с Него е една и съща реалност.
Безмерната трагедия на Адам се състои в това, че той е възприел храната като „живот сам по себе си”. Нещо повече, той я вкусил, скривайки се от Бога, извън Него, за да стане независим от Него. Направил това, защото повярвал, че храната съдържа живот сама по себе си и че вкусвайки от нея, може да стане като Бога, тоест да притежава живот в самия себе си. По-просто казано: той повярвал в храната, докато единственият предмет на вярата, доверието и увереността е Бог и само Бог. Земният свят и храната са станали негови богове, извор и начало на неговия живот. Той станал техен роб.
Адам на еврейски значи „човек”. Това е моето име, нашето общо име. Човекът все още е Адам, все още е роб на храната. Той може да твърди, че вярва в Бога, но за него Бог вече не е неговият живот, не е храната, не е всеобхватното съдържание на неговото съществувание. Човекът може да уверява, че получава живот от Бога, но той не живее в Бога и за Бога. Неговото знание, неговият опит, неговата самоувереност са построени на все същия принцип: „само с хляб”. Ние ядем, за да живеем, но не живеем в трепет. От всички грехове този е най-големият. Това е присъдата на смъртта над живота.
Иисус Христос е новият Адам. Той дошъл, за да унищожи болестта, внесена от Адам в живота, да възстанови човека за истинския живот. Затова започва Своето земно служение с поста. „Като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня” (Мат. 4:3). Гладът е онова състояние, в което осъзнаваме зависимостта си от нещо; когато спешно, насъщно ни е необходима храна – което и доказва, че в нас няма самодостатъчен живот. Това е състяние, което е предел, отвъд който аз или умирам от глад, или, насищайки своето тяло, съзнавам отново, че живея. С други думи, това е моментът, когато пред нас застава ултимативният въпрос: от какво зависи моят живот? И тъй като въпросът не е абстрактен, тъй като самият живот на моето тяло зависи от решението му, този момент се оказва изкушение. Сатаната е дошъл при Адам в рая; той е дошъл и при Иисус Христос в пустинята. Двама гладни са чули неговите думи: яж, защото твоят глад показва, че изцяло зависиш от храната, че твоят живот е в храната. Адам повярвал и започнал да яде; Иисус Христос отхвърлил това изкушение и казал: не само с хляб ще живее човек, но и с Бога. Той отхвърлил всемирната лъжа, внушена от сатаната на целия свят и превърната в неподдаваща се на обсъждане, очевидна истина, основа на целия човешки светоглед, основа на науката, медицината и може би дори на религията. Отхвърляйки тази лъжа, Иисус Христос възстановил вярното съотношение между храната, живота и Бога – онова съотношение, което Адам е нарушил и което ние все още нарушаваме всеки ден.
Какво е постът за нас християните – участието в постния опит на Самия Иисус Христос, чрез който Той ни освободил от пълната зависимост от храната, материята и света. Това освобождение в никакъв случай не може да бъде пълно. Ние още живеем в греховен свят, в света на Стария Адам, и представлявайки част от този свят, все още зависим от храната. Тъй като смъртта, през която трябва да преминем, е победена от смъртта Христова и станала преход към живот, храната, която вкусваме, и животът, който тази храна поддържа, може да стане живот в Бога и за Бога. Част от нашата храна вече е станала „храна на безсмъртието” – Тялото и Кръвта на Самия Христос. Даже всекидневният ни „насъщен хляб”, който получаваме от Бога, може да стане в този живот, в този свят, нещо, което поддържа и укрепва нашето общение с Бога, а не ни отделя от Него. Единствено постът може да осъществи това преобразование и да ни даде същинското доказателство, че нашата зависимост от храната и материята не е окончателна и абсолютна и че в съединение с молитвата, благодатта и служението на Бога, тази зависимост пожелава да стане духовна. Всичко това означава, че разбран както трябва, в своето същинско значение, постът е единственото средство за възстановяване в човека на неговата истинска природа. Това не е теоретично, а практическо и реално предизвикателство към великия Лъжец, който ни е убедил, че зависим само от хляба, и е построил цялото човешко знание, наука и съществувание върху тази лъжа. Постът изобличава тази лъжа.
Забележително е, че Иисус Христос среща сатаната по време на Своя четиридесетдневен пост, а после Сам казва, че сатаната може да бъде победен „само с молитва и пост”. Постът е истинската борба срещу дявола. Той е предизвикателство към обхващащия всичко закон, който превръща дявола в „княза на тоя свят”. Ако човек е гладен, но разбира, че наистина може да не зависи от глада, да не загине от него, а да го превърне в източник на духовна власт и победа, тогава няма да остане нищо от онази голяма лъжа, в която живеем от времето на Адам. Колко се отдалечихме от обичайното разбиране на поста като обикновена смяна на диетата, от разсъжденията за това какво се разрешава от поста и какво е забранено, от цялото това повърхностно лицемерие! Понеже в крайна сметка постът се състои в едно-единствено нещо: да изпиташ глад, да възжелаеш и това означава – да достигнеш предела на този живот в нас, който зависи изцяло от храната, и като огладнееш най-сетне, да откриеш, че тази зависимост не е последната истина за човека, че самият глад е преди всичко духовно състояние и че в най-последната си реалност той е глад за Бога.
В древната Църква постът означавал пълно въздържане от храна, тоест състояние на глад, което довежда тялото до крайния предел. Именно тук разбираме, че постът като физическо лишаване от храна е напълно безполезен без неговата втора, духовна страна. „С пост и молитва” – това означава, че без съответното духовно усилие, без укрепването ни чрез божествената реалност, без съзнанието за нашата пълна зависимост от Бога и само от Бога, физическият пост в действителност би се превърнал в самоубийство. Ако дяволът е изкушавал Самия Христос, когато Той постил и изпитвал глад, то ние нямаме никаква възможност да избегнем изкушението. Физическият пост, колкото и да е важен, става не само безсмислен, но и наистина опасен, ако не се съедини с духовното усилие, с молитвата и мисълта, съсредоточен в Бога.
Постът е изкуство, което светиите са владеели в съвършенство. Би било опасно и самонадеяно от наша страна да се опитаме да овладеем това изкуство без духовно разсъждение и без необходимата предпазливост. Цялото великопостно богослужение постоянно ни напомня за трудностите, препятствията и изкушенията, на които се натъква онзи, който разчита на собствените си сили, а не на Бога. Ето защо за постния подвиг е необходима духовна подготовка. Тя се състои първо в това да се молим за Божията помощ и второ, целият ни постен подвиг да бъде съсредоточен върху Бога, да бъде устремен към Него. Трябва да постим заради Бога. Трябва да усещаме Неговото присъствие в нашето тяло, което става Негов храм. Затова и към тялото, и към храната, и към целия ни начин на живот трябва да се отнасяме с религиозно уважение. Трябва да постигнем всичко това преди началото на поста, за да можем още в началото му да сме духовно въоръжени, предвиждайки духовната борба и победата.
Ето, настъпва самият пост. Според това, което беше казано по-горе, той трябва да бъде изпълняван на две равнища: първо – като аскетичен пост и второ – като строг пост. Аскетичният пост се изразява в силно намаляване на храната, така че постоянното състояние на някакъв глад да се преживява от нас като памет за Бога и да поддържа постоянното усилие да запазим тази памет. Всеки, който е изпълнявал такъв пост дори и за кратко, знае, че вместо да ни отслабва, той създава у нас известна лекота, стегнатост, трезвост, радост и чистота. Храната се приема действително като Божи дар. Ние постоянно сме насочени към този вътрешен свят, който самият ни храни по необясним начин.
Тук няма да обсъждаме количеството и качеството на храната и нейното разпределение през деня по време на аскетичния пост; всичко това зависи от нашите индивидуални възможности и от условията ни на живот. Но принципът е ясен: да се подържа това постоянно състояние на полуглад, чиято „отрицателна” природа се преобразява в положителна сила чрез молитва, помнене на Бога, внимание и средоточеност.
Продължителността на строгия пост се ограничава по необходимост до Евхаристията, за която той ни подготвя. В сегашните условия на живот това е най-вече денят преди извършването на Литургията на преждеосветените дарове. Независимо дали постим от ранно утро, или само от обед насетне, главната цел на този пост е да се прекара денят в очакване, надежда, „желание” да се наситим на Самия Господ. Това е духовна средоточеност върху очакваното, върху този дар, който трябва да получим и заради който сме готови да се откажем от всички други дарове.
След всичко казано дотук не трябва да забравяме, че колкото и да е ограничен нашият пост, ако е истински, той ще ни доведе до изкушения, слабост, съмнения и раздразнителност. С други думи, това ще бъде борба, в която вероятно ние неведнъж ще бъдем победени. Ако нашият пост е истински по своята същност, то тъкмо тук се разкрива животът в Христа, животът на борбата и подвига. Вяра, която не е победила съмненията и изкушенията, рядко е истинска вяра. Израстването в християнския живот, уви, е невъзможно без горчивия опит на грешките и паденията. Колко често хората започват да постят с ентусиазъм, но отпадат още след първия неуспех. Аз бих казал, че истинското изпитание на вярата настъпва след първото падение. Ако след такъв неуспех, отстъпвайки пред своя глад и страстите си, ние започнем всичко отново, без да обръщаме внимание на това колко грешки сме направили, то рано или късно нашият пост ще ни донесе духовни плодове. Между светостта и цинизма на разочарованието се намира великата и божествена добродетел на търпението – преди всичко търпение по отношение на самия себе си. Няма съкратен път до светостта, ние трябва да заплатим пълната цена за всяка стъпка и за всяка степен.
Затова е по-добре и по-безопасно да започнем с минимума – който е само малко над нашите естествени възможности – и малко по малко да засилваме поста, отколкото изведнъж в началото на поста да се възнесем прекалено високо и след това да се разбием, падайки обратно на земята. Така от символичния и номиналния пост трябва да се върнем обратно към истинския пост. Нека той бъде ограничен и скромен, но затова пък последователен и сериозен. Трябва честно да оценим своите духовни и физически възможности и способности и да действаме съобразно тях, без да забравяме в същото време, че като постим, не трябва да се страхуваме от ограничените си способности, а трябва да виждаме в своя живот божественото доказателство за това, че невъзможното за човека е възможно за Бога.