Зареждане
<<Testo italiano in basso nella pagina>>
Св. Амвросий Медиолански се родил в 340 г. в Галия (сегашна Франция), където баща му бил управител. Той се учил в Рим. След смъртта на баща си живял там заедно с майка си, сестра си и брат си. Когато станал пълнолетен, той постъпил на гражданска служба и скоро обърнал върху себе си вниманието на Проб, главен управител на Италия в Рим. Проб, който бил християнин, обикнал младия Амвросий и му поверил управлението на две области – Лигурийската и Емилианската. Изпращайки го там, той го съветвал да управлява с кротост и справедливост. „Управлявай – казал му той – не като съдия, а като епископ!“.
Тия думи се оказали пророчески. Амвросий бил принуден да отиде в Медиолан (Милано), главен град на неговия окръг, където по случай избиране на епископ започнал да увещава враждуващите. Изведнъж в тълпата детски глас извикал: „Амвросий епископ! Амвросий епископ!“ Тия думи се показали като внушение свише и целият събран народ единодушно извикал: „Нека Амвросий бъде епископ!“ Амвросий в това време не бил кръстен, а само се готвел към св. Кръщение. Той обяснил това на присъстващите. Но те продължили да настояват на своето решение и изпратили до император Валентиниан прошение да утвърди техния избор. Между това Амвросий с всички средства се стараел да се отклони от епископството. Това високо звание му внушавало благоговеен страх. Два пъти той тайно бягал от Милано, но народът държал твърдо на своя избор. Затова, когато дошло съгласието на императора, Амвросий приел кръщение и не могъл повече да отказва. В течение на една седмица той минал всички църковни степени и бил поставен епископ за голяма радост на целия народ.
Амвросий напълно оправдал оказаното му доверие и в скоро време спечелил любовта на народа. Веднъж той разкрил на царя някои несправедливости, които се вършели в съдилищата. „Изправяй нашите престъпления, както на това учи Божествения закон – отговорил императорът – и лекувай неправдите на нашите души!“.
Наследникът на Валентиниaн, Грациан, оказвал на Амвросий също такова доверие и по неговия съвет издал няколко указа, които съдействали за укрепване на християнската вяра в цялата империя. Но между Грациановата майка Юстина и Амвросий се появили несъгласия. Амвросий бил винаги твърд защитник на Православието, а Юстина била арианка и се стараела да разпространява арианската ерес. В гр. Сирмия умрял епископът, и Амвросий попречил да сложат на негово място един арианин, покровителстван от императрицата. Оттогава Юстина го намразила. Скоро обаче императрицата прибягнала до неговата помощ. Максим, управител на Галия, въстанал срещу царя, убил Грациан, провъзгласил се за император и се готвел да отиде против Италия, където в това време възкачили на престола младия Валентиниан ІІ, втори син на Юстина. В страха си императрицата молела Амвросий да бъде защитник на малолетния й син. Амвросий се отправил срещу Максим и го отклонил от намерението да отива с войска срещу Италия. Максим казал по-късно, че епископът го увлякъл със своето красноречие и го заставил да се откаже от изгодното предприятие.
Това благодеяние не смекчило враждата на Юстина, и нейното отрицателно отношение към Амвросий още повече се усилило. Тя от името на сина си искала епископът да предаде на арианите една миланска църква. Амвросий решително отказал: „Аз съм готов да предам на царя всичко, което е мое. Но немога да дам онова, което принадлежи на Бога“. Императрицата изпратила войска. Но народът, като узнал за това, се затекъл в съборната църква, където Амвросий извършвал богослужение, и решил твърдо да защитава любимия епископ. Войниците се втурнали в храма. Настанал смут. Като видели как Амвросий спокойно и благоговейно продължава богослужението, войниците паднали пред нозете му и заявили, че те дошли да се молят, а не да се сражават. Най-после войската била отведена. След това враждата на Юстина се засилила дотолкова, че тя на няколко пъти правила покушение върху живота на Амвросий. Но отново станало нужда тя да иска неговата помощ. Максим тръгнал срещу Италия. Тоя път застъпничеството на Амвросий се оказало безуспешно. Оръжието решило спора. Теодосий Велики победил Максим и утвърдил на престола младия Валентиниан, който скоро починал, и Теодосий поел управлението на империята.
Император Теодосий уважавал светителя. При високите си достойнства Теодосий понякога се предавал на необуздан гняв. Веднъж в Солун разбунтувалият се народ убил един военачалник, пратен там от царя. Това тъй раздразнило Теодосий, че в гнева си предал на смърт множество народ, който се бил събрал за някакъв празник в цирка. Загинали около 7000 души от всякаква възраст, пол и звание.
Амвросий не могъл равнодушно да понесе такава постъпка. Той написал на царя писмо, в което изказвал своето и на цялото духовенство негодувание, като прибавил, че би счел себе си участник в злодеянието, ако не изрази своите чувства и мисли. Завършвайки писмото си, той увещавал царя да се покае и му обещал своите молитви. Няколко време след това Теодосий пристигнал в Милано и отишъл в съборната църква, за да се причасти със светите Тайни. Амвросий без страх го срещнал при входа на храма и му казал, че не може да бъде в общение с другите християни, докато не се покае: „Можеш ли ти да приемеш тялото Христово – казал му епископът, – когато си пролял кръвта на толкова невинни? Можеш ли да пиеш от чашата Господня с устата, която е произнесла страшната присъда?“ „Но и Давид съгрешил – отговорил царят, – обаче не се лишил от Божията милост“.
– Ако си подражавал на Давид в греха, подражавай му и в покоянието! – казал Амвросий.
Царят се върнал в двореца си. Той изпълнил наложеното му от Амвросий наказание и по негово настояване издал указ, с който се забранявало изпълнението на смъртна присъда до 30 дни след осъждането. Подир това Теодосий бил допуснат в Божия храм. Той дошъл с проста дреха и дълго стоял заедно с другите каещи се, молейки се и проливайки покайни сълзи. Най-после епископът го допуснал до причастие с Тялото и Кръвта Христови.
До самата си смърт Теодосий оказвал най-голямо уважение на Амвросий, често се съветвал с него и умирайки, поръчал му да наставлява и синовете му Аркадий и Хонорий, между които разделил своята империя.
Две години след смъртта на великият император умрял и Амвросий (4 април 397 г.). Като узнал предварително близката си смърт, той казал на приближените си: „Само до Великден ще бъда с вас“.
Когато заболял, известието за това предизвикало тъга и смущение не само бежду близките, но и по цяла Италия. Един от началниците на страната чрез най-обичаните от св. Амвросий люде го молил да изпроси за себе си изцерение от Бога.
– Аз не съм живял между вас тъй – отговорил Амвросий, – че да се срамя от живота си. Но не се боя да умра, защото ние имаме добрия Господ.
Предсказанието се сбъднало. Амвросий радостно и спокойно предал душата си Богу през нощта на светлия празник Великден. Починал сравнително млад – на 57 години.
С непоколебимата твърдост на духа Амвросий умеел да съедини кротостта и горещата обич към ближните. Той сам плачел с грешниците, които идвали при него да изповядат греховете си, и всички нещастни намирали в негово лице помощник и утешител. Особено страдание възбужда в него участта на нещастите, които били продавани от варварите като роби. За да ги откупи, той щедро раздавал и собствените средства, и доходите на църквата, и дори самите църковни украшения. „Църквата има злало – казал той, – но не да го пази, а да го раздава за щастието и благото на човеците. Ние сме длъжни да откупуваме душите на хората от вечния плен. Кръвта на Христа, налята в златни съдове, ги освещава, не само за богослужение, но и за изкупуване на човеците“.
Преданието ни е запазило много разкази за чудесата, извършени от св. епископ: за чудесните изцерявания, за откриване мощите на св. мъченици Протасий и Гервасий. Разказват също, че веднъж един арианин влязъл в храма и видял ангел, който говорел на ухото на Амвросий същите думи, които Амвросий предавал на народа. Тоя арианин веднага минал в Православието. Речите на св. Амвросий били убедителни и силно действали върху сърцата на слушателите.
Амвросий придавал на църковното богодсужение особено благолепие и тържественост. Той сам съставил много църковни песни, между които е и тържествената песен, която се пее на благодарствен молебен: „Тебе Бога хвалим! Тебе Господа изповедуем!“ Дълго след него Миланската църква пазела особеното богослужение, въведено от него. И досега е запазена неговата „Литургия амброзиана“.
Св. Амвросий обърнал към истинската вяра маркоманите. Фритигилда, съпруга на царя, като чула за мъдростта и светия живот на Амвросий, искала от него съвети. Той писмено й изложил християнското учение, и тя, като разбрала истините на вярата, просветила и своя съпруги и народа. Между най-близките приятели на Амвросий бил блажени Августин, който приел св. Кръщение от него.
Ambrogio nacque a Treviri nella Gallia, con molta probabilità nel 334, da un alto funzionario dell’amministrazione imperiale. Morto il padre quando Ambrogio era ancora bambino, la madre si trasferì con i figli, il piccolo Ambrogio, Marcellina e Satiro, a Roma. Non sappiamo molto dell’infanzia e dell’adolescenza di Ambrogio. Dopo il primo corso scolastico, secondo l’uso dei tempi passò agli studi di retorica. Ebbe una formazione non solo letteraria, ma anche giuridica e musicale e nella sua famiglia ricevette una solida educazione cristiana; ma rimase catecumeno.
A 25 anni fu inviato, come prefetto del pretorio, a Sirmio in Pannonia; nel 370 circa, passò, come governatore, nella provincia della Liguria e dell’Emilia e poi a Milano. Qui esercitò la magistratura in maniera tanto “equa e paterna” da attirarsi la benevolenza di tutti. Presente nel momento in cui la popolazione era in agitazione per l’elezione del nuovo vescovo, nell’aperta contesa tra ariani e cattolici, mentre Ambrogio s’interponeva con abilità per moderare i tumulti, una voce di fanciullo esclamò: “Ambrogio vescovo! ”. La folla accolse l’indicazione di quella voce e ne fece un grido insistente. Dopo il primo smarrimento, Ambrogio si arrese alla volontà di Dio manifestata attraverso il popolo. Fu battezzato il 30 novembre 373, e il 17 dicembre consacrato vescovo.
Il fratello Satiro lasciò Roma e la sua carriera di alto funzionario statale per venirgli in aiuto nell’amministrazione della diocesi e nella fabbrica delle chiese. Satiro morì pochi anni dopo, nel 378, e Ambrogio ne fece l’elogio funebre in due omelie, che sono un documento di amore fraterno e di speranza cristiana.
A Milano Ambrogio fu molto amato e apprezzato, per la ricchezza umana della sua persona e per la sua evangelica coerenza: egli infatti cedette i suoi beni alla Chiesa, riservandone solo l’usufrutto alla sorella monaca Marcellina, mentre egli visse in semplicità e sobrietà, cercando di aiutare tutti coloro che bussavano alla sua porta. Svolse un’attività pastorale intensissima, senza trascurare la frequentazione assidua della Scrittura. Ne sono testimonianza i numerosi scritti che ci ha lasciato, commenti esegetici, opere morali e ascetiche, elaborazioni dogmatiche e inni.
Con gli imperatori seppe tenere un atteggiamento mite e forte a un tempo, ottenendo il loro appoggio per porre fine alla questione ariana. Con i vescovi convocati al Concilio di Aquileia infatti, nel settembre 381, riuscì a chiudere la lunga stagione delle controversie che avevano diviso i cristiani.
Ambrogio morì a 57 anni d’età (23 d’episcopato) il 4 aprile, all’alba del sabato santo.
