C H I E S A B U L G A R A

Зареждане

Полезни напътствия

Какво е Символ на вярата?

Символът на вярата е молитва, в която са изложени накратко и точно основните истини на православната вяра. Всеки православен християнин трябва да знае Символа на вярата.

Символ на вярата                                                                                          

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо.

 

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бога истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, и чрез Когото всичко е станало;

 

Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек;

 

и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан;

 

и възкръсна в третия ден, според Писанията;

 

и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца;

 

и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край.

 

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

 

В една, света, съборна и апостолска Църква.

 

Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

 

Чакам възкресение на мъртвите

 

и живот в бъдещия век!

 

Амин.

 

На всяка божествена Литургия се извършва Тайнството на божествената Евхаристия (светото Причастие). Върху светия Престол, след възгласа „Твоя от Твоих, Тебе приносяще за всех и за вся“ и след молитвата за освещаване, хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христови. Ето какво казва св. Йоан Дамаскин: „Хлябът и виното се претворяват в Тяло и Кръв Божии, но ти, ако търсиш да научиш начина, по който това става, ти стига да чуеш, че това става чрез Дух Свети… а начинът е неизследим… този хляб и вино не са подобие на Тялото и Кръвта Христови – да не бъде! – но това е Самото Тяло Господне обожествено“.

С тази безкръвна жертва на Божествената Евхаристия продължава най-висшата и единствена жертва на Голгота. Тази жертва не е едно обикновено възпоменание или едно символично възпроизвеждане, извършва се едно истинско жертвоприношение, което представлява проповядване на избавителната смърт на Иисус Христос (вж. 1 Кор. 11:26). Същото се казва в светата Василиева литургия: „Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той.“

Как е установено това тайнство?

Господ Иисус Христос го извършил за първи път преди Своите страдания, като представил предварително в него живо изображение на Своите спасителни страдания; когато причастил апостолите, в същото време им дал заповед винаги да извършват това тайнство.

Кога се извършва тайнството Причастие?

То съставлява главната и съществена част на християнското богослужение. То е тайнство на тайнствата. Богослужението, на което се извършва, се нарича Литургия. Тази част на литургията, в която се приготвят Даровете за тайнството, се нарича проскомидия (предложение), във връзка с обичая на древните християни да принасят в църквата хляб и вино за извършване на тайнството. По същата причина и хлябът се нарича просфора, което значи принос.

Какъв трябва да бъде хлябът за тайнството просфората?

Такъв, какъвто изисква самото име „хляб“, светостта на тайнството и примерът на Иисуса Христа и апостолите, т.е. хляб квасен, чист, пшеничен. Св. апостол казва, че един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб (1 Кор. 10:17).

Защо хлябът, приготвен за причастието, се нарича Агнец?

Защото той представлява образ на страдащия Иисус Христос, както във Ветхия Завет подобно Го представял Пасхалният Агнец, когото израилтяните по Божия заповед заколвали и ядели за спомен на избавлението им от гибелта в Египет.

Защо виното за тайнството причастие се смесва с вода?

Защото цялото свещенодействие се извършва според начина на Христовото страдание; а във време на Неговото страдание от прободеното Му ребро изтекли кръв и вода.

Кое е най-важното, сакрално действие в литургията?

Произнасянето на думите, които казал Господ Иисус Христос при установяването на тайнството: „Вземете, яжте: това е Моето тяло; пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет“ (Мат. 26:26-28), и след това призоваването на Светия Дух и благословението на Даровете, т. е. на принесения хляб и вино. Защото при самото това действие хлябът и виното се претворяват или пресъществяват в истинско Тяло Христово и в истинска Кръв Христова.

Как трябва да се разбира думата „пресъществяване“?

В „Изложението на вярата на източните патриарси“ е казано, че думата „пресъществяване“ не обяснява начина, по който хлябът и виното се претворяват в Тяло и Кръв Господни, защото това не може да постигне никой, освен Бог, но само се показва това, че наистина, действително и същностно хлябът става самото истинско Тяло Христово, а виното самата Кръв Христова.

Какво особено се изисква от всеки, който желае да пристъпи към тайнството Причастие?

Той е длъжен да изпита пред Бога своята съвест и да я очисти с покаяние на греховете, за което помагат постът и молитвата: „Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11:28, 29).

Каква полза получава този, който се причастява с Тялото и Кръвта Христови?

Той се съединява по най-тесен начин със Самия Господ Иисус Христос и в Него става причастник на вечния живот: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Иоан. 6:56); „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“ (Иоан. 6:54).

Често ли трябва да се причастяваме със Светите Тайни?

Древните християни се причастявали всеки неделен ден; но между сегашните не много имат такъв чист живот, че винаги да бъдат готови да пристъпят към толкова великото тайнство. Църквата с майчински глас завещава на християните да се изповядват пред духовния отец и да се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, на ревнуващите за благоговеен живот четири пъти в годината, или всеки месец, а на всички непременно поне веднъж в годината.

Какво участие в Божествената литургия имат тези, които не пристъпват към Светото Причастие?

Те могат и са длъжни да участват в литургията с молитва, вяра и най-много с непрестанно възпоменаване на нашия Господ Иисус Христос, Който именно е заповядал това да се върши в Негово възпоменание (Лука. 22:19).

Винаги ли ще се продължава употребяването на Светото Причастие в Църквата?

Ще се продължава непременно винаги, до самото Христово пришествие, според думите на св. апостол Павел: „Колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:26).

Източник: „Православен катехизис“, издание на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон

Според Типика (Устава) на  БПЦ Рождественският (Коледният) пост е втори по своята продължителност след Великия пост. Той е четиридесетдневен и не е така строг като Великия и Богородичния пост, като е подобен на Апостолския (Петровия).

Започва от 15 ноември и завършва на 24 декември.

В навечерието на поста се отбелязват Рождественски заговезни – с взаимно опрощение и заговяване (консумиране на блажна храна), с разговори и създаване на нагласа за встъпване в предстоящия пост, посветен на славното Христово Рождество.

През първата седмица на Рождественския пост и от 20 до 24 декември включително се консумира само растителна храна с олио. През останалите дни на този пост (без сряда и петък) се разрешават безгръбначни животни (охлюви, миди, октоподи и др.), които също се приемат за постни храни. Традиционно на 21 ноември – Въведение Богородично, и на 6 декември – Никулден, се консумира и риба.

Човек, който се готви за изповед и св. Причастие, е необходимо предварително да уточни с изповедника си начина и степента на постене. Който е болен или има хронични заболявания, непременно трябва да се посъветва с изповедника си,  като му съобщи и мнението на лекаря.

 

История на Рождественския пост

 Утвърждаването на 40-дневния пост, свързан с деня 25 декември, в който се чества Рождеството на Господ Иисус Христос, станало сравнително късно – през ХІІ век. То било в тясна зависимост от определянето датата на това събитие, във връзка с което се формира този втори по своята значимост Господски празник след Възкресение Христово (Пасха, Великден).

Отбелязването на празника Рождество Христово при християните от западните църкви започнало около 350 година. При източните църкви то било въведено от св. Григорий Богослов през 380 г., като Антиохия последвала – през 375 г., Александрия – през 432 г. при св. Кирил Александрийски (†444), Йерусалим – при патриарх Ювеналий (†458).

Датите, на които това събитие било отбелязвано, също били различни: в западните църкви – на 25 декември, в Антиохия – на 4 януари, в Александрия – на 18 или 19 април, или на 29 май. Малоазийските църкви го чествали на 6 или 10 януари. Едва в края на ІV и началото на V в. настъпило относително единство в отбелязването на Рождество Христово и всички православни църкви започнали да го празнуват на 25 декември.

Определен брой постни дни, непосредствено преди Рождество Христово съществували още от времето, когато празникът бил честван заедно с Богоявление. Св. Теофил Александрийски говори за дванадесетдневен пост по това време. По-късно, когато цялата Църква започнала да отбелязва Рождество Христово отделно от празника Богоявление, Богоявленският пост бил сведен до един ден.

В западните църкви постът пред Рождество Христово бил от една до няколко седмици. В беседата си в памет на мъченик Филосторгий, св. Йоан Златоуст (†407 г.) говори за петдневен Рождественски пост. Броят на дните му обаче постепенно нараствал и по времето на св. Теодор Студит (†826 г.) те възлизали на четиридесет. По този повод Антиохийският патриарх Валсамон (†1199 г.) цитира позицията на Константинополския патриарх Николай ІІІ (†1111 г.), съгласно която преди Рождество Христово трябва да се пости само осем дни, тъй като единствено Христовото възкресение е достойно да бъде зачетено с четиридесетдневен пост. Тази неустановеност по отношение времетраенето на Рождественския пост продължила до 1166 г., когато Константинополският патриарх Лука Хрисоверг (†1169 г.) постановил да се пости четиридесет дни преди Рождество Христово.

По Църковният пост на архим. Симеон (Кутса) и Литургика на архим. Авксентий

Всички искат да имат мир, но не знаят как да го постигнат. Св. Паисий Велики се гневял и молел Господа да го избави от раздразнителността. Господ му се явил и казал: „Паисие, ако искаш да не се гневиш, не пожелавай нищо, никого не осъждай и не мрази, и няма да се гневиш“. Така и всеки човек, ако отсича своята воля пред Бога и пред хората, винаги ще има мир в душата, а който обича да върши своята воля, никога няма да има мир.

Душата, предала се на Божията воля, леко понася всяка скръб и болест, защото и в болестта тя се моли и съзерцава Бога: „Господи, Ти виждаш моята болест; Ти знаеш колко съм грешен и немощен; помогни ми да търпя и да благодаря за Твоята благост“. И Господ облекчава болестта, и душата чувства Божията помощ и бива благодарна и весела пред Бога.

Когато те постигне някакъв неуспех, мисли: „Господ вижда сърцето ми, и ако Му е угодно, ще бъде добре и на мен, и на другите“, и така душата ти винаги ще бъде в мир. А ако някой роптае: това не е така, а онова не е добро, никога няма да има мир в душата, макар и да държи пост и да се моли много.

Апостолите са имали велика преданост към Божията воля; така се запазва мирът. И всички свети и велики хора са търпели всички скърби, предавайки се на Божията воля.

Господ ни обича, затова ние можем да не се боим от нищо, освен от греха, защото заради греха се губи благодатта, а без Божията благодат врагът гони душата, както вятърът гони сух лист или дим.

Трябва добре да помним, че враговете сами са паднали поради гордост, и винаги се стремят да тласнат по същия път и нас, и мнозина са прелъстили. А Господ е казал: „Научете се от Мене на кротост и смирение и ще намерите покой за душите си“.

„О, Милостиви Господи, дай ни Твоя мир, както си дал мир на светите апостоли: „Моя мир ви давам“. Господи, дай и на нас да се насладим на Твоя мир. Светите апостоли са получили Твоя мир и са го излели върху целия свят, и спасявайки народа, не са губели мира и той не се намалявал в тях.“

Слава на Господа и на Неговото милосърдие, защото Той много ни обича и ни дава Своя мир и благодатта на Светия Дух.

Как да запазим душевния мир сред съблазните на нашето време? Ако се съди по Писанието и по характера на днешния народ, ние живеем в последните времена, и все пак трябва да запазим душевния мир, без който не можем да се спасим, както е казал великият молитвеник на Руската земя ­ преподобният Серафим. Докато бил жив преподобният Серафим, заради неговите молитви Господ пазел Русия; а след него се явил друг стълб, издигащ се от земята до небето ­ отец Йоан Кронщадски. Ще кажа за него, той е от нашето време и съм го видял как се моли, докато другите не съм виждал.

Помня как след Литургията, когато доведоха екипажа и той искаше да се качи, народът го обкръжи, за да получи благословение, и сред това множество душата му непрестанно пребиваваше в Бога, и сред тълпата той не се разсейваше и не губеше душевен мир. Как постигаше това? ­ ето моя въпрос.

Той постигаше това и не се разсейваше, защото обичаше народа и не преставаше да се моли за него на Господа: „Господи, дай Твоя мир на Твоите люде“; „Господи, дарувай на Твоите раби Твоя Свети Дух, за да огрява сърцата им с Твоята любов и да ги наставлява на всяка истина и добро“; „Господи, искам Твоят мир да бъде в целия Твой народ, който Ти си възлюбил докрай и на който си дал Своя Единороден Син, за да спаси света“; „Господи, дай им Твоята благодат, за да Те познаят в мир и любов, да Те възлюбят и да кажат, подобно на апостолите на Тавор: „Господи, добре ни е да бъдем с Тебе“.

Така, молейки се непрестанно за народа, той запазваше душевен мир, а ние го губим, защото в нас няма любов към хората. Светите апостоли и всички светии желаели спасението на народа, и пребивавайки сред хората, пламенно са се молели за тях. Светият Дух им давал сила да обичат народа. Така и ние, ако не обичаме брата, няма да можем да имаме мир. Нека всеки помисли за това.

Слава на Господа, че не ни е оставил сираци, но ни е дал Светия Дух на земята. Светият Дух учи душата на неизказана любов към народа и жалост към всички заблудени. Господ е пожалил заблудените и е изпратил Своя Единороден Син да ги спаси; и Светият Дух учи на същата жалост към заблудените, които отиват в ада. А който не е придобил Светия Дух, не иска да се моли за враговете.

Преподобният Паисий Велики се молел за своя ученик, който се отрекъл от Христа, и тогава му се явил Господ и казал: „Паисие, за кого се молиш, нали той се отрече от Мене?“ Но Преподобният продължил да жали своя ученик и тогава Господ му рекъл: „Паисие, ти се уподоби на Мен в любовта“. Така се придобива мир, и няма друг път освен този. Ако някой много се моли и пости, но няма любов към враговете си, не може да има душевен мир. И аз не бих могъл да говоря за това, ако Светият Дух не ме беше научил на любов.

Грешната душа, пленена от страстите, не може да има мир и да се радва в Господа дори и да притежава всички богатства на земята, и да царува над целия свят. Ако на такъв цар, весело пируващ с всички князе и седящ на престола в цялата си слава, изведнъж кажат: „Царю, сега ще умреш“, душата му би се смутила и би се разтреперила от страх, и той би видял своята немощ.

А колко бедни има, които са богати само с любовта към Бога и които, ако им кажат: „Сега ще умреш“, биха отговорили с мир: „Да бъде Божията воля. Слава на Господа, че си е спомнил за мен и иска да ме вземе там, където пръв е влязъл разбойникът“.

Има бедни, които не се боят от смъртта, но я посрещат с мир, подобно на Праведния Симеон, който възпял: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, с миром“.

Какъв е бил мирът в душата на Праведния Симеон, могат да разберат само тези, които носят в душата си Божия мир, или поне са го изпитвали. За този мир Господ казал на Своите ученици: „Моя мир ви давам“. Който има този мир, той отива във вечния живот с мир и с думите: „Слава на Тебе, Господи, че сега отивам при Тебе и вечно ще гледам Твоето лице в мир и любов. Твоят тих, кротък поглед привлече душата ми и тя тъгува по Тебе“.

Трябва да вразумяваме брата кротко, с любов. Мирът се губи, ако душата се възгордее или се превъзнесе пред брата; ако осъди някого или желае да вразуми ближен, но не кротко и с любов; ако ядем много или се молим вяло ­ заради всичко това мирът се губи.

Но ако свикнем усърдно да се молим за враговете и да ги обичаме, мирът винаги ще пребивава в душите ни, а ако намразим или осъдим брата, умът ни ще се помрачи и ние ще изгубим мира и дръзновението към Бога.

Душата не може да има мир, ако не се поучава в Божия закон ден и нощ, защото този закон е написан от Божия Дух, а Божият Дух от Писанието преминава върху душата и душата чувства наслада и приятност в това, и вече не иска да обича земното, защото любовта към земното опустошава душата, и тогава тя бива унила и подивява, и не иска да се моли на Бога. А врагът, виждайки, че душата не е в Бога, я разколебава и свободно влага в ума това, което иска, и гони душата от едни помисли към други, и душата прекарва целия ден в такъв безпорядък, и не може чисто да съзерцава Господа.

Който носи в себе си мира на Светия Дух, той излива мир и върху другите; а който носи в себе си злия дух, той излива зло и върху другите.

Светият Дух е в любовта. Така казва Писанието и това показва опитът.

Душата не може да има мир, ако с всички сили не молим Господа да ни даде да обичаме всички хора. Господ е знаел, че няма да обичаме враговете си, и затова ни е дал заповед: „Обичайте враговете си“. Ако не обичаме враговете си, душата ни ще бъде спокойна само понякога, но ако ги обичаме, мирът пребивава в душата ден и нощ.

Пази мира на благодатта на Светия Дух в душата си; не го губи за дребни неща. Ако дадеш мир на брата си, Господ ще ти даде несравнимо повече, а ако оскърбиш брата, и на твоята душа неизбежно ще дойде скръб.

Ако дойде блуден помисъл, прогони го веднага, и тогава ще запазиш мира в душата си, а ако го приемеш, душата ти ще загуби любовта към Бога и вече няма да имаш дръзновение в молитвата.

Ако отсечеш волята си, ти си победил врага и за награда ще получиш мир в душата, а ако изпълниш своята воля, ще бъдеш победен от врага и унинието ще мъчи душата ти.

Който е пленен от страстта на сребролюбието, той не може да обича Бога и ближния; умът и сърцето на такъв човек са заети с богатството и той няма дух на покаяние и съкрушение за греховете, и душата му не може да познае сладостта на Христовия мир.

Душата, познала Господа, винаги иска да Го вижда в себе си, защото Той идва в душата тихо и й дава мир, и без думи свидетелства за спасението.

Ако царете и управниците на народите познаваха Божията любов, никога не биха воювали. Войната се изпраща за греховете, а не за любовта. Господ ни е създал от любов и ни е наредил да живеем в любов и да Го славим.

Ако началниците спазваха Божиите заповеди, а народът и подчинените ги слушаха със смирение, на земята би имало голям мир и веселие, но заради властолюбието и непослушанието на гордите страда цялата вселена.

Моля Те, Милостиви Господи, дай на целия народ от Адам до края на вековете да Те познае, че Ти си благ и милостив, за да се насладят всички народи на Твоя мир и всички да видят светлината на твоето Лице. Твоят поглед е тих и кротък и привлича душата.


Източник: Bg-patriarshia

(К. Пануцопулу, Атина, 1985 г.)

К.: Майко, бих искала да те попитам относно детето, този нов човек.

М.Г.: Детето е тъкмо това – човек, нищо друго. Аз лично никога не съм имала усещането, че детето е дете… или че би трябвало да се отнасят към него по по-различен начин, отколкото към възрастен човек. Още от съвсем ранна възраст детето много се радва, ако го смятате за приятел. Една моя приятелка има двегодишно момиченце, което просто няма как да ме нарече „Майка Гавриила“. За нея аз съм просто „Гавриила“ дори когато разговаря с мене по телефона. Защото ме усеща близка. Разбрахте ли? Ето така е. Трябва да запомним и нещо друго: детето не принадлежи нито на бащата, нито на майката. То принадлежи на Бога! Някой беше казал, че детето е под закрилата на родителите си. Всъщност то не е тяхно. И по мое скромно мнение, те нямат право да карат детето да следва техния пример или да чертаят живота му, както на тях им се ще. „Детето ми, искам да станеш такъв или онакъв!“. Кой си ти, господине? Кой си ти?… От моя опит с деца от всички краища на света, от всички обществени слоеве, богати и бедни, стигнах до извода, че всички деца са еднакви; докато родителите им не издигнат определени прегради пред тях. Разбирате ли това?

Веднъж се случи да изляза с детето на една много заможна дама. Както си вървяхме по една тясна улица, към нас се приближи бедно момче. Докато се канех да му дам нещо, детето, което придружавах, възрази: „Не, моля те, недей да даваш нищо. Нищо не му давай. Мама ми каза, че той е лошо момче и затова е просяк…“. Е, кажете ми сега! Когато една майка посмее да каже нещо подобно на малкото си момченце за друго човешко същество, извращава ли му душата, или не? Ако се остави на мира, детето е готово да обича другия. То не разбира нищо друго… Спомням си, че когато бях в Индия, в Поселището на прокажените, двете дечица на двойката, която го ръководи (Баба Амте и жена му), никога не бяха виждали други деца, тъй като всичките прокажени бяха възрастни. В първия училищен ден – тогава бяха шест-седем годишни – отказваха да се приберат вкъщи! Плачеха сърцераздирателно и казваха: „Не щем да си тръгваме! Искаме да останем тука, защото другите са като нас! Не щем да се прибираме вкъщи!“. Цялата работа е, че детето усеща, че принадлежи към един различен свят – света на децата. Без значение кое или какво е детето…

К.: Значи бащите и майките са само пазители на децата си. Следователно трябва да почитат високо настойничеството, което Бог им е поверил…

М.Г.: Да. Трябва да зачитат и личността на детето. Ражда им се момче и когато порасне, то може да пожелае да стане строител. Е? Те „не“ ли ще му кажат? Дали ще го карат насила да става адвокат?

К.: Проблемът е в бащата и майката… Не е проблем на детето.

М.Г.: Определено не е! Но какво ще причини на детето такава насилствена промяна? То ще страда… Виждате колко сме „напреднали“ в това, в наши дни. Сега, станат ли юноши, децата се бунтуват и се махат. А после…

К.: Но това може да доведе до анархия…

М.Г.: Не само това. Младият човек започва да се лута, защото едно лошо нещо води към друго. Докато се опитват да се освободят, те се сблъскват с по-лоши видове робство… като наркотици или банди.

К.: Как да познаят Бога, ако не са научени у дома или някъде другаде?

М.Г.: Няма нужда да се поучават с думи, когато родителите живеят в разбирателство; когато обичат Бога; когато не казват на децата си да ходят на църква, докато те си стоят вкъщи… Такива деца ще ходят на църква, докато навършат дванайсет или тринайсет години, а после ще кажат на родителите си: „Вие защо не отидете? Сега и на мене не ми се ходи“… Това се случва през цялото време. Или пък ба щата и майката са свадливи, избухват, имат лоши чувства. Обаче казват на детето си: „Не повишавай глас! Недей да се гневиш!“ и така нататък. Е, кажете ми сега какво е това?…

Спомням си, че веднъж отидох в един колеж за обучение на учители. Докато професорът ни говореше за деликатност, кротост и други такива, капакът на един прозорец издрънча няколко пъти от внезапен порив на въздуха. Той подскочи и се разкрещя силно разгневен на студента, който седеше до прозореца: „Глупако,… защо не залости капака! Шумът ни подлуди!“. И това докато изнася лекция как да сме спокойни, да не избухваме и тъй нататък. Щях ли друг път да посетя някоя лекция на същия професор? Определено не!

К.: С други думи, най-главното е…

М.Г.: Примерът. Нищо друго! Нашият пример, тишина и любов. Ето това съм научила от опит и то се отнася както за децата, така и за възрастните – особено за възрастните.

Превод: Константин Петров

Из книгата „Майка Гавриила. Аскетика на любовта“, изд. „Омофор“ 2015
Източник: Pravoslavie.bg

Евангелските блаженства

(Мат. 5:3)

Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

 

Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

 

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

 

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

 

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

 

Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.

 

Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.

 

Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

 

Ако станеш и хиляди пъти по-знатен, с нищо няма да бъдеш по-добър от неизвестните човеци.

 

„Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“(Лука 18:14)

 

 

 

Тайнства

Тайнствата са църковни свещенодействия, духовно-осезаеми средства за спасение. В тях чрез видими знаци се дава невидима благодат Божия, която очиства от греховете, освещава човешката природа и я въвежда във вечен живот. Всяко тайнство има две страни: видима или външна и невидима или вътрешна.

Видимата част на тайнството са: веществото, което се употребява (например водата при Кръщението, хлябът и виното при Евхаристията, мирото при Миропомазването), думите, които се произнасят и главните действия.

Невидимата страна е тайнственото възприемане на благодатните дарове на Св. Дух, които са различни за всяко тайнство.

Православната църква има седем тайнства. Те са: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия (Причастие), Покаяние, Свещенство, Брак, Елеосвещение. Едни от тайнствата (Кръщение, Брак и Свещенство) не могат да се повтарят в живота на човека, останалите четири могат. Кръщение, Миропомазване, Евхаристия и Покаяние са необходими за всички членове на Църквата, Свещенство, Брак и Елеосвещение не се извършват над всички членове на Църквата.


 

ТАЙНСТВО КРЪЩЕНИЕ

Кръщението е тайнство, в което вярващият чрез трикратно потапяне във вода и произнасяне на името на Отца и Сина и Светия Дух се очиства от първородния и личните грехове, възражда се за нов, праведен и свят живот в единение с Бога, ставайки член на Божието Царство – Църквата. Като пращал апостолите на проповед по цялата вселена, Бог им заповядал:
“ Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух “ (Мат.28:19).
Невидимата страна на тайнството Кръщение е действието на Божията благодат върху кръщавания. Благодатта на Светия Дух го очиства от първородния грях и от извършените лични грехове (ако се кръщава възрастен) възражда го духовно и го освещава.

Към видимата страна на тайнството Кръщение се отнасят и обредите, които го съпътстват. Те са:

1. Отричане от дявола – откакто прародителите ни паднали в грях дявола получил достъп до хората и донякъде власт над тях.
2. Обличането на кръстения в бяла дреха е символ на духовната чистота и невинност, които той получава чрез Кръщението, и които е длъжен да пази през целия си живот.
3. Възлагането на кръст върху кръщавания е знак за новото му християнско звание и за задължението му да бъде верен последовател на Иисуса Христа, като търпеливо понася с вяра всички скърби, лишения и страдания в живота си. Бог казва: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат.16:24)
4. Запалените свещи и обикалянето около купела са израз на духовна радост. Запалените свещи означават още и че кръстеният трябва винаги да гори духом. Кръгът е символ на вечността, затова обикалянето напомня на кръстения, че от тоя момент той трябва да принадлежи винаги на Христа.

ТАЙНСТВО МИРОПОМАЗВАНЕ

Миропомазването е тайнство, в което на кръстения, при помазване частите на тялото с осветено миро и произнасяне думите: „Печат дара Духа Святаго“, се дават благодатни сили, необходими за закрепване и израстване в новия живот. Светия Дух напътства кръстения в истините на вярата и го утвърждава в благочестието.

Видимата страна на тайнството е помазване на различни части на тялото с осветено миро. Челото се помазва за освещаване ума и мислите, гърдите – за освещаване на сърцето и желанията, очите, ушите и устата – за освещаване възприемането чрез тях, ръцете и нозете – за освещаване на делата и цялото поведение на християнина.

ТАЙНСТВО ЕВХАРИСТИЯ(ПРИЧАСТИЕ )

Евхаристията е тайнство, в което вярващият приема Христа под вид на хляб и вино, след като те са били претворени от Св.Дух в истинско тяло и истинска кръв Христови, и по този начин се съединява с Христа, който е изворът на вечния живот. Господ Иисус Христос установил тайнството Евхаристия малко преди Своите кръстни страдания, на Тайната вечеря: „Когато ядяха Иисус взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте, това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.“ (Матей 26:26-28)

Към видимата страна на тайнството се отнасят:

1. Веществото, което се използува – хляб, вино и вода.
2. Богослужението, по време на което се извършва това тайнство.
3. Думите, при произнасяне на които хлябът и виното се претворяват в тяло и кръв Христови.

Извършването на тайнството Евхаристия съставлява главната и съществена част на християнското богослужение, което се нарича Литургия. Думата литургия е гръцка и означава обществено служение.

Невидимата страна на тайнството е оня тайнствен момент, в който хлябът и виното със силата на действието на светия Дух се претворяват в тяло и кръв Христови. Това е тайна, която никой не може да обясни. Ние знаем само, че това се осъществява и че действително приемаме тялото и кръвта Христови.

Апостолите и древните християни, съзнавайки спасителната сила на тайнството Причащение, пристъпвали към него всеки неделен ден. В наши дни Църквата увещава ония, които се стремят да водят благочестив живот и искат да имат сили за това да се причастяват колкото е възможно по-често. Истинските християни трябва да се причастяват поне два пъти годишно (през Коледните и Великденските пости). Да пристъпват към тайнството Причащение могат всички вярващи, които са получили Кръщение и Миропомазване, а също и децата. От възрастните се изисква да се подготвят за причащаване чрез пост и молитва, след което да очистят съвестта си в тайнството Изповед. В този смисъл са и думите на св. апостол Павел: „Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне.“ (1 Коринтяни 11:28,29) Изпитването означава достойно приготвяне, което става чрез очистване съвестта, като искрено се покаем за сторените грехове и решим повече да не ги допускаме, а да водим добродетелен живот.

ТАЙНСТВО ПОКАЯНИЕ

Покаянието е тайнство, чрез което вярващият, след гласна изповед на греховете си, с гласно изказана от свещеника прошка, получава благодатно опрощаване на греховете от самия Бог и си възвръща придобитите при Кръщението чистота и невинност. Като тайнство Покаянието е установено от Иисус Христос. На своите апостоли Той казал: „каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето, и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.“(Матей 18:18)

Христос предал на учениците си в пълнота властта, което получил от своя Отец. Властта да се прощават или задържат греховете е благодатна, тайнствена. Апостолите предали тази власт на своите приемници. Така тя съхранява в Църквата постоянно.

Видимата страна на тайнството се състои в устното изповядване на греховете пред Бога в присъствието на духовник – изповедник и прощаването на греховете от изповедника, който като сложи края на епитрахила върху главата на каещия се и го благослови, произнася съответните думи за прощаване на греховете.

Устното изповядване на греховете е необходимо за изповедника, за да знае той кои именно грехове трябва да прости и какви средства да употреби за изправяне на едни или други нравствени недостатъци на каещия се. За самия каещ се устната изповед пред църковен пастир му донася мир на духа и успокоение на съвестта.

Невидимото действие на тайнството Покаяние се състои в това, че каещият се грешник бива освободен от греховете от Самия Господ Иисус Христос, примирява се с Бога и му се дава надежда за спасение. Подготвителни и спомагателни средства за покаяние са също постът и молитвата. Постът, придружен с искрена молитва е важно средство за самовглъбяване, анализ и разкаяние за сторените от нас грехове. За да задълбочи разкаянието на каещия се и за да излекува душата му от духовните болести понякога Църквата налага епитимия. Думата е гръцка и значи забрана, запрещение. Така се наричат някои лишения и упражнения, които изповедника налага на каещия се, например: поклони, пост, молитвени правила, а за по-тежки грехове -отлъчване от свето Причастие за определено време. Епитимията е вид изправително средство, съобразено с греховните наклонности на изповядващия се.

ТАЙНСТВО СВЕЩЕНСТВО

Свещенството е тайнство, при което чрез молитвено възлагане на ръце от архиерей върху главата на избрано лице, върху последното се низвежда благодатта на Светия Дух, която го освещава и поставя на определена йерархическа степен и му съдейства да извършва тайнства и да ръководи стадото Христово.

След деня Петдесетница, когато апостолите получили благодатта на Светия Дух, необходима за тяхното служение, напътствани от същия Св.Дух, избрали измежду вярващите някои за пастирско служение в Църквата и им предавали чрез ръковъзлагане благодатта на Свещенството./Деяния 6:6,14:23, 1Тим 4:14, 2Тим 1:6/

Видимата страна на тайнството Свещенство е възлагането на ръце от архиерея върху главата на ръкополагания и четене на молитва за изпросване благодатта на Св.Дух. Невидимата страна се състои в това, че на ръкополагания се дават благодатните дарове на Св.Дух, необходими за неговото отговорно пастирско служение. Апостолите казвали на вярващите за себе си:“Нека всеки човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии.“/1Коринтяни 4:1/.

Св. апостола Павел казва на пастирите на Ефеската Църква, че те са получили благодатта на Свещенството от Св.Дух:“Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете Църквата на Господа, която Той си придоби със Своята кръв /Деяния 20:28/

ТАЙНСТВО БРАК

Бракът е тайнство, в което на младоженците, които пристъпват доброволно към бракосъчетание и обещават тържествено пред свещеника и Църквата да пазят съпружеската вярност, се дава свише чрез благословение от свещеника божествена благодат. Тя освещава техния брачен съюз, възвишава го до духовното единение на Христа с Църквата и им съдейства да постигнат целите на брака: взаимно подпомагане в нравственото усъвършенстване и спасението, благословено раждане на деца и тяхното християнско възпитание.

Най-важните видими действия в тайнството Брак са: възлагането венци върху главите на младоженците и трикратното тържествено благославяне на техния брачен съюз от свещеника с изговаряне кратка молитва към Бога:“Господи, Боже наш със слава и чест ги венчай“. Тайнството Брак се състои от две части: обручение и венчание. В обручението се благославя доброволното взаимно съгласие и обещание на младоженците да встъпят в брачен съюз и да пазят съпружеска вярност до края на живота си, а при венчанието се благославя самият им съюз и се изпросва над тях благодатта на Св.Дух.

Невидимата страна на тайнството Брак е освещаването на брачния съюз по подобие на духовния съюз на Христа с Църквата и изпросване на Божията благодат, която помага на съпрузите да изпълнят достойно своите взаимни задължения и да постигнат висши нравствени цели.

ТАЙНСТВО ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ (МАСЛОСВЕТ)

Елеосвещението е тайнство, в което при молитвено помазване различните части на тялото с осветен елей се призовава над него Божията благодат, която изцерява телесни болести и душевни немощи. Най-ясно свидетелство за тайнството Елеосвещение намираме у Св. апостол Иаков:“Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне, и ако грехове е сторил, ще му се простят.“/Иаков 5:14,15/. Видимата страна на тайнството са молитвите и действията. То се извършва по следния начин: върху маса пред икона се слага кръст, Евангелие и два съда: единият с пшеница, в която са поставени седем запалени свещи и седем обвити  в единия край с памук пръчици, а другият съд – с вино, смесено с елей. Евангелието и кръстът символизират нашето спасение, седемте свещи – седемте дарове на Св.Дух, пшеницата е символ на възраждащият се отново живот, елеят и виното напомнят за милостивия самарянин, който измил раните на нападнатия от разбойниците човек с елей и вино./Лука 10:34/

Невидимата страна на тайнството Елеосвещение се състои в действието на Божията благодат, която лекува болните от телесни и душевни немощи.

Наистина, болният не винаги получава изцерение на своите телесни немощи след като над него е извършено това тайнство. Това става или поради липса у болния на достатъчно силна вяра в Бога или по особена воля Божия. Да желаем болния винаги да оздравява след тайнството Елеосвещение, значи да искаме човек въобще да не умре, а това не е съгласно човешката природа. Но болни, които пристъпват към тайнството със силна вяра, получават ако не напълно телесно оздравяване, поне временно облекчение от болестта или, което е по-важно, благодатна подкрепа за търпеливото и понасяне.

 

Обреди

При тайнствата се получава Божията благодат чрез невидимите дарове на Светия Дух, а при обредите се измолва чрез молитви укрепване на вярата, милост, помощ и закрила от Бога.

 

Водоосвещение (водосвет)

Такъв обред е Водоосвещението (водосвета). Той се извършва както в храма, така и по домовете, на полето, в учреждения, учебни заведения, в казарми, болници, социални домове, при полагане основите на нова къща. Светената вода има целебна сила, затова водосветът като обред е много популярен у нас.

Когато се прави водосвет извън храма, трябва да има свещи, купени от църквата, които присъстващите да държат запалени; съд за светената вода и китка. Накрая свещенослужителят с кръст в ръката поръсва от светената вода, а вярващите целуват светия кръст. В молитвите – последование на водосвета, се измолва помощта на Бога за здраве, просперитет и напредък на начинанията. Останалата светена вода се пази в чист съд – за здраве, поръсва се или се отпива от нея.

След изнасяне на мъртвец от дома трябва да се извърши водосвет. Някъде това се прави на 40-ия ден след погребенито, след равнението на гроба и завръщането в дома.

Опело

Народът ни е свикнал да изпраща покойника с опело, извършено от свещенослужител. Какво трябва да се знае за подготовката на този обред?

Стародавна традиция е край ковчега с мъртвеца да има запалени свещи, а на гърдите му да е поставено икона, може и кръст. Някъде покриват покойника с покров, наречен саван (дълга бяла материя с изображението на Христовото погребение). На някои места практикуват до идването на свещеника вкъщи да звучи механична църковна траурна музика. Преди мъртвецът да бъде вдигнат от дома, свещеникът извършва кратка траурна молитва (наречена трисаги). По време на молитвата близките на покойника трябва да са край ковчега. В храма се извършва опелото. Всички присъстващи държат в десните си ръце запалени свещи в памет на починалия. При запяването „Вечная памят“ всички коленичат. Не се коленичи от Великден до Възнесение (Спасовден). Преди полагането в гроба на покойника се излива елея от кандилото, което свети в дома до изнасянето на мъртвеца. Също отдавнашна традиция е да се хвърля пръст върху ковчега в гроба с думите „Бог да го прости, лека му пръст“. Прощаването на близките с покойника става в дома или в църквата.

Традицията е различна, но на гроба на покойника се ходи на третия, деветия, 20-ия и 40-ия ден. Някъде близките ходят на гроба всяка сутрин до 40-ия ден, когато се извършва т.нар. равнение на гроба. На някои места, поради невъзможност да се отива редовно на гроба и да палят свещи вземат в съд пръст от гроба и върху нея палят 40 дни наред свещи вкъщи в памет на покойника.

Тялото на починалия се умива като символ, че преди Възкресението той трябва да застане чист пред Божието лице. Пречистеното тяло Христово, според св. Йоан Златоуст, било умито с вода след снемането Му от кръста. В знак на обновяване на покойника след Възкресението по възможност той се облича в нови дрехи (1 Кор. 15:53).

Умрелия дякон обличат в стихар. Над него покривката е бяло платно, което означава, че дадената при кръщение бяла дреха е запазена, подобно на Христа, обвит в бяло платно и плащеница. На гърдите му има кръст и икона.

Починалия архиерей се облича в пълно одеяние и на гърдите му има Свето евангелие. В ковчега е сложен с лице нагоре, със затворени очи и уста и с ръце, сложени кръстообразно на гърдите, в знак на вярата в разпнатия Христос. До последованието на опелото над починалия архиерей се чете Псалтир, подобно на древните християни, които пеели псалми от псалмопевеца Давид. Вкъщи и в храма, както и при носенето, покойникът е обърнат с лице към изток, символ на очакваното Второ Христово пришествие. Паленето на свещи означава, че покойникът преминава от този свят на мрака във вечното жилище на светлината.

 

Помен

Кога се прави помен на починали? Освен в утвърдените от Светата църква съботи – задушници: събота срещу неделя Месопустна, събота срещу Петдесетница и събота пред Архангелровден (най-голямата, наречена Архангелова задушница), всички съботни дни са посветени на покойниците и е добре да отправяме молитви за тях, да посещаваме вечното им жилище и да палим свещи.

Израилският народ оплаквал Мойсей 40 дни подир смъртта му. Спасителят се възнесъл на 40-ия ден подир Възкресението. В годишнината от смъртта за покойника се прави панихида, а също и на 20-ия, и на 40-ия ден. Тогава се приготвя варено жито (грухано) и се раздава за „Бог да прости“. Нашите покойници не искат нищо от нас. Достатъчни са само споменът за тях и тихата молитва в храма, придружена със запалването на свещ – тя се поставя на определените места – обикновено нисък свещник или съд с пясък, поставен ниско долу.

 

Други обреди

Други обреди, при които Църквата е установила специално последовение и съответни молитви, са: посвещение в монашество, освещаване на храм или параклис, освещаване на икони и църковна утвар (съсъди), на одежди, превозно средство; молитва за родилка и новородено, против болести, при беди, природни бедствия, за дъжд, нов дом, нива, животни, храни, благополучие. В Православния молитвеник са поместени още следните молитви: молитва след 40-ия ден след раждане, над родилката, когато въвежда детето в храма; благославяне на производи и трапеза; благодарствен молебен. Молитви при освещаване на храм, осквернен от еретици, при осиновяване, при завръщащи се в Църквата заблудени от други учения и секти; преминаване на юдеи, мохамедани към християнството, на инославни към Православието; молитви при безсъние, главоболие, невралгии, парализа; над душевно болни; преди операция, преди пътуване, при мъчително раждане; за чадородие, за задомяване, за заздравяване на брачните връзки; молитви за помиряване на враждуващи, за затворници и пр.

 

Източник: pravoslavieto.com

 

Издателство „Омофор“ представя първата аудиокнига в каталога си. „В притвора на храма“ е достъпна за безплатно изтегляне в сайта на издателството.

Книгата е подходяща за най-широк кръг от читатели, а форматът позволява да придобием или да си припомним най-необходимите знания за православната вяра по всяко време – докато пътуваме, разхождаме се или просто съзерцаваме някое от съвършените Божии творения.

Кои са истините, които проповядва Църквата? Кое учение и кое богослужение можем да наречем правилни и истинни?

На подобни фундаментални въпроси „В притвора на храма“ достъпно и разбираемо ни дава отговори, чрез които да направим своя личен избор в какво да вярваме.

А в какво точно вярваме, когато казваме, че сме православни? Какво представлява Символът на вярата и как правилно да прославяме Бога?

В този кратък, но изключително съдържателен сборник за учението и практиката на Православната църква, намираме най-важните основни понятия и църковни термини, като разбираме с лекота основополагащите истини на вярата си.

Грехът означава буквално да пропуснеш целта си. Ние грешим, когато изкривяваме онова, което Бог ни е дал като благо, като по този начин не изпълняваме собственото си предназначение като човеци. Грехът ни отделя от Бога. Но ние имаме способността да направим своя избор и да работим за своето спасение. Човекът е само съработник за своето спасение – човешките усилия показват копнежа и любовта към Бога, а Бог дава сили и благодат. В милостта си Бог ни прощава греховете, когато ги изповядваме и се отречем от тях, давайки ни сила да преодоляваме греха в живота си.

Кои са светците, как се постига велика святост и съвършенство, и как правилно да ги почитаме е друг много важен аспект, който се разяснява в книгата. Според учението на Църквата, ние почитаме светците, техните мощи и икони единствено поради връзката им с Бога и заради Него. От друга страна, да не почитаме светците означава да отречем тяхната връзка с Бога.

Също поради връзката им с Бога, почитаме и светите икони, а не се покланяме на материята. Какво е правилното отношение към тях можете да чуете също в аудиофайла.

Научаваме най-важното за едни от основните понятия в учението на Православната църква като: Светото Предание и Светото Писание; понятията за ад и рай; сектите, Второто Пришествие и пр.

Припомняме си, че Литургия означава буквално общо дело, Евхаристията – лекарство на безсмъртието – е основен момент от живота на Църквата от самото начало, а Евхаристийното последование е основано от самия Христос на Тайната вечеря.

Всичко най-важно, което гарантира чистотата и истинността на църквата, може да научите достъпно и разбираемо от аудиокнигата. „В притвора на храма“ помага да надградите собствените си критерии за избор или да създадете такива у децата и подрастващите. Защото критерият за истината е мерилото за истината.

 

Източник: Православие БГ

Как се извращава вече всичко. Когато критиката обсъждаше филма „Островът”, започнаха да говорят за църквата като за нещо вехтозаветно, старославянско. Как ще живеем, ако в нищо не вярваме? Ще се бъхтим с лакти и шутове. Но ако имаме вяра, колкото и да ни се ще да седнем, ще отстъпим място на възрастната жена. Ето това е цялото християнство. Измий чиниите. Това християнско ли е? Християнско е. Хвърли боклука. Не се налагай. Недей да кряскаш: “Яденето е изстинало!” Имай малко търпение. Сега ще го стопли горката. И тя е уморена. И нея по своему я премята животът. Какво е това: “задължение на жената”, “задължение на мъжа”. Любовта не е цуни-гуни. Не е интимна лирика. Това е
 
усилието да носим бремето и на другия
 
Човек е паднал, забил е лице в снега. Защо го мислим за пиян, може да е инфаркт? Но и пиян да е. Вдигни го на пейка да не замръзне. Подминаваме го. Подминаваме себе си. Но ако сториш нещо добро… Лежиш си вечерта и си мислиш: “Що ти е толкова хубаво? Кво толкова те кефи? Хем не си пил. Защо ти е тъй комфортно на душата? Ааа… Пренесох торбата на една бабичка – три стъпала…” Нали стократно ще ни се въздаде…
 
Една девойка тук ми разправя: “Не обичам родителите си.” Момент. А помагаш ли им? Пазаруваш ли? “Да – казва, – върша всичко необходимо.” Значи ги обичаш, не се комплексирай. Зарежи тия чувства. С чувства не се живее. Днес грейнало слънчице. Утре падне дъжд. Спънеш се, счупиш си крака – трето чувство.
 
Живей по закона: не “Дай”, а “На.”
 
Как така, недоумяват, вземат ти палтото – дай и ризата? Свикнахме да живеем наопаки. Пипнеш си темето – там се е образувало едно плоско място, за да си стоим на главите. Така си живеем, нагоре с краката. Презираме всичко богоугодно. Силният да помага на слабия. Не, смачкай го. Богатият да даде на бедния. Напротив, нагуши се, та и охрана тури, да не посегне някой.
Имаме извратена представа за християнството. А е много просто: колко кръв можеш да дадеш за другия. Защото: “…Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Колко можеш да останеш до леглото на майка си, невменяема от старост и болести. Ето къде умираш всеки ден. Както в Чечня: група деца, един кретен вади граната, взрив, подполковникът веднага се хвърля. Разхвърчава се на парчета, осем души остават живи. Комунист, некръстен, никога не е стъпвал в черква, за Бог и през ум не му е минавало, но той е християнин. Направо в рая се изстрелва.
 
Иначе какво, ходи в храма, бие поклони, пали свещи. А сърцето му – празно. Това ли е християнското? Как не! Ако ще да се счупи от молитви, ако ще да обиколи всички Атонски манастири, да изцелува всички мощи. Полза никаква. Гледаш просяците: “А, лъжа и измама. Нали даваха по телевизията за тая мафия.” Абе, дай му някой грош. Ще обеднееш ли? Нека това ти е грешката. На телевизията ли ще вярваш? Истинската мафия тъкмо там държи джойстика, пет души ни манипулират всички нас. Ама не са познали. Няма да мине номерът.
 
От 11 години живея в провинцията. И там народът се труди. И там стават по тъмно. И там девойче стои десет часа на минус 30 градуса: “Билетите ви? Вашето билетче?”. Питали ли сте какво й е? За минимална заплата. Ето на тези съм депутат. За тях работя. Макар да е трудно, старая се да живея според закона. На десет опита два пъти успявам. Да си стисна проклетата уста, за да не изскочи оскърбителна дума. Да не отблъсна човека. Да не го прекъсна. Да го изслушам. Както пишат светите отци, трябва да стоим един пред другиго като пред скъпоценна икона.
 
Какво значи да не съдим? Да не изнасяме присъда. А мнение сме длъжни да имаме. Господ се опитва да вразуми фарисеите и гневът му е праведен.
 
Праведен е, когато се гневиш на себе си
 
Че пак свински си се напил снощи. Когато възненавидиш греха си. Мерзкия навик, който те е обсебил. И не можеш да го пребориш. Трябва да се отвратиш от него, да започнеш да го побеждаваш.
 
Гледам да си вадя поуки, макар че съм вече на години.Например автобусът от Верея (Московска област) – директен до Москва. Два часа път без спирки. Местата са номерирани – не можеш да се преместиш. С ужас гледам: пред мен се строполяват двама пияни, току-що приключили с казармата. Псувни, цинизми за жени… Както си знаем. Мисля си: два часа няма мърдане, кошмар. После си казвам: “Ало. Я дай да поразсъждаваме… Спокойно и внимателно. Какви са тези момчета? Отраснали са на село. Когато още не съществуваше обещаваният сега подем. Какво знаят? Бащата пие, млати майката, постоянни псувни. Телевизорът бълва простотии. Докарали са някак до осемнайсет. И в казармата. Там са ги млатили. После те са млатили. И ето ги “на свобода”. Какво искам от тях?…  Аз самият на какво съм ги научил? Влизал ли съм в домовете им? Чел ли съм им книги?” По едно време гледам, пристигнали сме – не съм усетил пътя.
Всичко зависи от нас: има ли чуваемост. Замътени ли са ни очите. Заглъхнали ли са ни ушите. Захабила ли ни се е душата.
 
Съвестта ни да не спи, повита във вата. Ето това трябва да е важно за нас. Светците ни учат: спаси себе си, това е достатъчно. Сега се надвикваме:„Правова държава!”, „Законът над всичко!” А шепа хора вече си я е заплюла. Дадат те по телевизията с детенце. После как уреждаш някоя бабичка с пенсия… И така по петстотин пъти на ден. Ще те изберат точно теб, не ще и дума. Без кой знае какви усилия.
 
Какъв е начинът? Прави себе си
 
Тази малка точица. И ще стане с една малка точица по-светло. Ако само се пениш: така повече не може, пенсиите са малки, долу правителството, американците на боклука, Бин Ладен е гаден… нищо няма да помръдне. Само ще се множи злобата, която бездруго е предостатъчно.
 
Нека намалим злобата. Ще се помъча да обясня защо. Какво става с човека, когато е повярвал и се е устремил към Бог?… Колко е тягостен и отговорен грехът? Ние през цялото време забравяме, че мракът е липса на светлина. Той няма същност.
 
Злото като субстанция не съществува
 
Ние го овеществяваме. С раздразнителността си. С неуважението си един към друг… Какво е рай и ад? Светите отци ни учат, че всички сме в море и океан от божествена любов. Грешниците Бог наказва с бича на любовта. Представете си – океан от любов и всички взаимно се обичат.
 
Вие в този живот не сте се научили да обичате. Влизате – и какво да правите там? Ето ви ада. Вечните мъки. Щом мракът е липса на светлина, мрачната душа, влизайки в светлината, там ще изчезне.
 
Древните евреи са били най-вече скотовъдци, овчари. Кое им е най-ценното? Стадото. В стадото кой е най-любимият и милият? Новороденото агънце. Пастирът го носи на раменете си, пази го от студ и глад, лекува го. И тъкмо него трябва да принесе жертва. Защо? За да може народът, вече повярвал в единия Бог, да види със собствените си очи последиците от греха.
 
Грехът винаги пада върху невинния
 
Караш пиян, удряш човек. Твоят грях пада върху невинния. Като се замислиш, това си е закон. Силният, дебелокожият, нахалният, надменният няма да пострада. Ще пострада деликатният. Чувствителният. Невинният. Той ще погине. Щом го осъзнах, се потресох…  Как живея аз? Какво творя, гадина долна. Моят герой във филма – отшелник – си дава сметка, че няма малък грях. Ако дори в малкото не можеш да се справиш, в голямото ще си неверник.
 
Такива световни глупости: държави, граници, националности. Какви ти националности сега – вавилонски плен. “Аз съм чистокръвен евреин.” Как чистокръвен, като не знаеш даже от кое коляно си, не знаеш, че са били дванайсет колена Израилеви. Какъв руснак съм аз? След като имам в рода си поляци, татари, какви ли не. Езикът е културният слой, традициите.
 
Това е националността. Човешкото ни призвание е да бъдем синове Божии. Не роби, не наемници, даже не и приятели. Вие разбирате ли,
 
че шест години се движи към нас светлината
 
от най близката звезда? И сега ни светят звездите от двехилядната година. Това нищо ли не значи? Такива са мащабите ни. Нашите глъбини. А ние се опитваме да ги запълним в най-добрия случай с качествен филм. С общуване с приятели. В най-лошия – с водка, с порно.
 
Унинието е повсеместно. Затова гърми музика, екраните бълват кръв, еверести от голи тела. Затова всичко е “тук и веднага”. “Всичко е кока-кола.” “Поддай се на изкушението.” “Истински шшшвепс тоник.” “Екзотични пътувания целогодишно”. Защо дебели чичовци от екрана непрестанно ни правят муцки… Препоръчват ни какво да изберем? Не, ние поръчваме тази гадост. Скучно ни е насаме със себе си. Остани си в стаята. Прекарай сам около час. С ужас ще откриеш колко ти е скучно.
 
Нищо не проповядвам. Споделям собствен опит. Аз съм същият – слаб, немощен. Същият всякакъв. Но ме обзе ненаситност. Чак ми пресъхва гърлото. За Истина. А едно от имената на Христос е Слънце на правдата. Към това слънце съм се устремил с всичките си силици на насекомо.
 
Чета: „Ние не живеем с мига на настоящето. Дори и на трапеза погледът ни обхваща едновременно и краставичките, и рибата, и кваса. А животът ни обхваща едновременно въжделения, желания, дружби, вражди, надежди, стремежи… Опитайте се поне минутка дневно, когато нищо не правите… да се концентрирате изцяло под собствената си кожа и да живеете сега. В тази минута. Много е трудно. И вследствие на такова външно усилие ще усетите Божието присъствие.” (Митрополит Антоний Блум)
 
Всичките ми разнолики дарби не са моя заслуга.
 
С щедра ръка са ми били отмерени… С това усещане живея. Искам да не съм продажен. Да не проституирам. Да не се опиянявам от собственото си “аз”. Разбирам, че самият аз нямам никакви заслуги. Аз съм пропил, да речем, петстотин песни, които може би биха помогнали на хората. Втъпках ги във водката, в калта. С това ли да се хваля? Че ние, поетите, един вид, можем и от калта да прогласяваме истината? Глупости. Точно ние, дарените, трябва да живеем колкото се може по-чисто, по-прибрано. Защото всичко е толкова крехко, незащитено. Нали сте виждали как мощно избуяват плевелите…

Пьотър Мамонов

Източник: fakel.bg

За милосърдието

„И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36). Но как да бъдем милосърдни, когато самите ние нямаме почти нищо? Нека нашето милосърдие, нашето послушание към Господа да бъде поне колкото лептата на бедната вдовица. А ако нямаме и това? Тогава да се потрудим милосърдно в полза на ближния с добра дума за наставление, ободрение, утешение…

А ако и това не можем? Тогава да проявим своето милосърдие поне в това: виждайки греха, грешката на другия, да не издаваме строгата си присъда и да не го разнасяме навсякъде.

Няма човек, който не би могъл да последва Божията повеля за милосърдие – ако не с пари, то с труд, ако не с труд, то с думи, ако не с думи, то поне с неосъждане, с липса на злословие, сплетни и клевети.

Не всяко милосърдие обаче е еднакво угодно на Бога. Милосърдието поради страх от задгробни мъчения или от хорската мълва – това не е съвършено милосърдие. Милосърдието заради награда, от тщеславие, заради човешка слава – също не е милосърдие, посочено от Бога. Само едно милосърдие е съвършено – онова, което се върши заради самото милосърдие, заради Бога, за слава Божия, когато то се прави скромно и тихо, без декларации.

Голяма е радостта на свещеника, че в нашето сурово време той може да види в хората прояви на Божието милосърдие. И колко голямо е то!

Спомням си жени и мъже от светските среди, в които привидно милосърдието се проявява най-слабо, как посещават нещастни изоставени болни в огромните болници на Париж; спомням си скромни хора, дошли да се помолят и да погребат самотен покойник; спомням си бедняци, отдаващи тихичко последната си ценна вещ на някой още по-беден; спомням си тайнствени писма от неизвестни лица с вложена лепта в тях; спомням си обикновен работник, даряващ цялата си заплата на болни, нещастни, на съвсем чужди за него възрастни съпрузи; спомням си развълнуваните личица на децата, носещи своите играчки за бедни връстници. Колко такива примери има! Не можеш да ги разкажеш всичките!…

Става очевидно, че хората още чуват Божията заповед и я следват. Нека се постараем и ние да я чуем и последваме. За начало нека се опитаме да направим нещо макар и малко.

Нека не съдим околните, да се отнесем милосърдно към техните постъпки и грехове, като предоставим съда над тях на Господа. Колко хубаво би било, ако осъждането, злословието, сплетните намалеят в нашата среда. Колко хубаво би било, ако с престъпване на Божиите заповеди не замърсяваме почетното звание християнин, т. е. последовател на Христа.

„Бъдете един към други нежни с братска любов…“ (Рим. 12:10). Обръщали ли сме някога внимание на думата „нежни“? Бъдете не груби един към друг, а внимателни с нежност. О, ако тази заръка на апостола влезе в нашия живот – и в семейния, и в обществения, и в енорийския! Бъдете един към друг внимателни, ласкави и добронамерени с нежност! А защо да не опитаме да живеем така, както ни съветва апостолът? Прав е: животът ни ще бъде по-лек и по-радостен.

За милостинята

Евангелието ни заповядва милосърдие. Господ ни учи на милостиня. Милостинята бива телесна и духовна. Телесната – това е да нахраниш гладния, да облечеш голия, да помогнеш на затворника и на болния, да окажеш гостоприемство, да погребеш бедния… Духовната милостиня е да предпазиш от грях и лош живот, да обърнеш в християнството, да се молиш за ближния, да утешиш опечаления.

Милостиня може да оказва всеки. Тя трябва да бъде не подаяние, а дело на милосърдие и любов. Милостиня трябва да се дава без излишно мъдруване, защото иначе ще бъде отплата, а не милостиня.

И като даваме милостиня, не трябва да бъдем тщеславни и да се гордеем: „Какъв съм прекрасен!“ или „Какъв съм добър!“. Милосърдието и милостинята са изпълнение на нашия дълг, онова, което ни е заповядано от Бога. По-добре е милостинята да бъде давана тайно – така, както е правел св. Николай Чудотворец, когато през нощта е подхвърлил торбичка с пари на бащата на три девици.

Трябва да умеем да даваме милостиня. Давайки я, следва да поставяме себе си на мястото на получаващия. Милостинята трябва да даваме сякаш на Самия Господ – „заради Христа“.

Бедните са наши господари, наши воини, наши лекари, очистващи душите ни.

В нашето време на общо озлобление, раздразнение, бедност и скръб Божията заповед за милосърдие трябва да бъде пътеводна звезда за нас към царството небесно. „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“ (Мат. 5:7).

Господ ни призовава към милосърдие и любов към всички. Чуваме ли гласа Му? Или като казваме „да бъде Твоята воля“ (Лука 11:2), ние си мислим: „да бъде моята воля“?

Епископ Методий (Кулман)

Превод: Радостина Ангелова

Из сборника „Пастирски наставления“
Източник: Dveri.bg